Владислав Петков и Веселина Божинова са активисти за правата на човека, равнопоставеността и недискриминацията.
Представи ни се накратко.
Владислав: Аз съм юрист и културен антрополог по образование, активист по призвание. Работя като експерт и консултант на свободна практика и от 2023 година живея в Испания, която – за разлика от България – признава семейството ми.
Веселина: Казвам се Веселина и се самоопределям винаги първо като европейка и веднага след това като човек от Бургас. Преместих се обратно тук, след като живях в София и в Брюксел. И така вече повече от 7 години. Тук са най-близките ми хора, затова и аз съм тук, иначе хоризонтът ми е тесен за всички места, които жадувам да видя.
Какво значи Прайд за теб?
Владислав: Свобода. Никога няма да забравя първия си прайд – 2015 година в София – и по-специално моментът, в който шествието свърши и се завърнахме на Паметника на съветската армия. Изпитах много силно и много комплексно усещане: някаква смесица от облекчение (че си оцелял), гордост (че си се престрашил), свързаност (с хората около теб), благодарност (на хората, направили го възможно) и неописуемо щастие. Много опияняващо беше, все едно летиш. Свобода.
Веселина: За мен Прайдът е каквото и за всички останали – свобода. Тя за мен е най-висшият идеал и ценност. Всеки трябва бъде свободен, без да потъпква друго човешко същество. Прайдът също така е празник, цветна експлозия от колорит и музика. Много хора, които не са били, си представят някакви политически манифестации, а след това казват с изненада “ама аз не знаех, че то всъщност цялото това нещо е едно голямо шумно парти”. Зареждащо е. Прайдът е в лекотата да дишаш с пълни дробове, без страх и предразсъдъци.
Защо е важно да има Прайд извън София?
Веселина: Защото ЛГБТИ+ хората са навсякъде, и ми е изключително болно, че се дехуманизират, че им се налага да са по-ниски от тревата, да са социални хамелеони. И то не за да живеят пълноценно, а да оцеляват. По малките населени места, даже направо извън столицата, прагът на толерантността е безумно нисък. Само един пример: организаторът на Прайда ‘21 беше хулен и публично унизяван. Момчето даже вече не живее в Бургас и доколкото знам се е отказал от активистки прояви.
Владислав: ЛГБТИ+ хората са навсякъде и колкото по-голям е градът, толкова по-голяма ще е общността. Всеки човек, в голям или малък град, трябва да има възможност да бъде себе си и да може да изразява себе си пред света. Прайд е една такава възможност: не е единствената и не задължително е най-подходящата за всяко населено място и всеки контекст. Но градове като Пловдив, Бургас или Варна са достатъчно големи, за да имат своите прайдове. Още повече, че това са градове, които активно търсят своето място на международната сцена в света на културата, спорта, туризма, представят себе си за гостоприемни… А не оставят достатъчно пространство за една проста, базисна изява на свобода за собствените си граждани.
Аз все пак вярвам, че ако започнем да се изслушваме, нещата ще се променят към добро. Те всъщност вече се променят. Просто процесът е адски, мъчително бавен.
Веселина, активистка
Били сте на Бургас Прайд 2021. Какво беше преживяването ви?
Владислав: Скоро открих какво съм написал в деня на Бургас прайд, непосредствено след провеждането му. Мисля, че добре улавя емоционалния товар на онзи момент:
„Разбрали сте за Въздраждане, яйцата, краставиците, димките и изгореното знаме. За обидните скандирания. Колко човека били на прайда, колко били на контра-прайда.
Да, ние бяхме по-малко. Но и контрапростестиращите не бяха много. Повече от нас и тях бяха всички останали – една част минувачи, попаднали случайно, една част сеирджии, дошли специално, една част ЛГБТИ хора, които не успяха да намерят смелост да минат барикадите и да застанат с нас. Не ги виня.
Но за масата ми е думата. Тя остава леко хомофобна, леко любопитна, но предимно незаинтересована. За техните сърца е борбата. И в нейните очи псевдопатриотите, размахващи големи кръстове, според мен днес се провалиха. И лепнаха на Бургас етикет, който не заслужава.
Ще излъжа, ако кажа, че Бургас прайд беше прекрасно преживяване. Беше изнервено, враждебно и на моменти откровено страшно. Но ако можех да се върна назад, пак щях да дойда. Защото трябва.“
Веселина: Да, бях, и имам много ясни спомени как внезапно полицията ни казва нещата ескалираха, трябва да си ходите – не е безопасно. Ескортираха ни до таксита, като до тях трябваше да се проврем по тесния път покрай Съдебната палата, по чиито стъпала орди от мъже в черно оглушително громяха след нас – обиди, заплахи. Хвърляха неясни предмети. До цялата ситуация се стигна не само заради консервативните нагласи в Бургас, но и понеже общината позволи провеждането на контрапрайд на същото място. Който беше многолюден, за разлика от нашия сбор. И така. Уж трябваше да има шествие, да има вайб на празник, а не да се радваме, че всички сме живи.
Как Прайд е и протест?
Владислав: Разбира се, че е протест. На прайд или по път за него има шанс да те напсуват, заплашат, набият, трябва да избегнеш няколко анти-шествия, за да стигнеш, после гизнеш в дъжда или се пържиш на пека… голям купон. Ходенето на прайд е дълбоко личен и същевременно много публичен политически акт, който избират да направят всяка година хиляди хора и аз лично се чувствам неудобно да го омаловажавам с квалификации от рода на „те са там за партито“. Танцуването на прайд е протест. Да се празнува свободата ни да живеем и обичаме е протест.
През 2021 година на Бургас прайд нямаше музика. Но повече от всякога имахме нуждата да празнуваме и вечерта танцувахме. Това не омаловажава протестът, даже напротив.
Да се празнува свободата ни да живеем и обичаме е протест.
Владислав, активист
Веселина: Ние още сме на етап „осъзнаване“ на проблема, а това всъщност е самото начало на дългия път към равноправието. У нас все още битува представата, че това са някакви „измислени европейски нрави“, нещо чуждо и наложено отвън, докато „истинската“ българска идентичност е несъвместима с тях. Много хора в Източна Европа не се чувстват представени от бюрократичния Брюксел, който често не разбира локалния контекст и спецификите на живота тук. Това обаче не отменя факта, че човешкото достойнство и равното отношение не са западен лукс, а базови неща.
Истината е, че почти всеки има приятели, колеги или близки от ЛГБТИ+ общността – просто често не го знае. А когато човек осъзнае, че говори за някого, когото обича или уважава, много от абстрактните страхове и клишета започват да се пропукват. Хората, изричащи репликата: „ти си п*******, ама не си като другите“ — я опаковат като комплимент, без изобщо да се осъзнава колко обидно и показателно е това.
Затова нека протестираме и със (заличаването на) думи. Постоянното тривиализиране на обидите към ЛГБТИ+ хора не е „безобиден хумор“ – то оставя следи, ранява и дехуманизира. А става дума за хора, които живеят същия живот като всички останали, дишат същия въздух и искат същите неща – приемане и право да бъдат себе си.
Аз все пак вярвам, че ако започнем да се изслушваме, нещата ще се променят към добро. Те всъщност вече се променят. Просто процесът е адски, мъчително бавен.
Какво трябва да се промени, за да има повече Прайд шествия в България?
Устойчиви прайд шествия извън София ще има тогава, когато има местни активистки ЛГБТИ+ общности, които ги държат живи. Няколко такива общности вече виждаме в няколко града, но аз не бих си позволил да налагам върху тях очакването, че трябва да мислят за организирането на прайд. Ще го направят, ако и когато сметнат, че са готови.
Но трябват и поне някакви институционални гаранции за безопасността на участниците в прайд събития: Бургас прайд през 2021 година показа, че местните власти извън София или нямат капацитета да гарантират правото ни да провеждаме мирни събития или желанието да го направят, или и двете.