Една година след разрушаването на къщите на ромската общност в кв. „Захарна фабрика“ разговаряме със Симеон Бранд и Лю Бордъри от АТД-Четвърти свят, заедно за достоен живот. Организацията работи в България от 2015 г. и Симеон и Лю участват в редица инициативи, борещи се за преодоляване на бедността в региона чрез общуване с хората, които лично се сблъскват с проблема.
Измина точно една година от неправомерното изселване на ромските семейства от кв. „Захарна фабрика“. На 15 април 2025 г. рано сутринта къщите в махалата бяха разрушени, а хората – сред които деца, възрастни и хора с увреждания – останаха без дом. Какви решения бяха предложени от Общината за хората, чиито домове бяха разрушени на 15 април сутринта и имаше ли възможност всички пострадали да бъдат настанени?
Към днешна дата седем от пострадалите семейства са настанени в социални жилища. Две семейства бяха настанени сравнително бързо, докато останалите бяха настанени през 2026 г. С изключение на едно, останалите предложени социални жилища бяха в много лошо състояние и изискваха обширни ремонтни работи. Семействата ни разказаха, че са били принудени да вземат заеми, за да извършат тези ремонти.
За останалите семейства предложеното решение беше центъра за временно настаняване „Захарна фабрика“. Те не се преместиха в центъра едновременно, а поетапно един по един. Това беше в ущърб на някои хора, които вече живееха в центъра и чийто шестмесечен престой наближаваше края си. Те бяха помолени да напуснат центъра. Знаем за един мъж, който в резултат на това се озова на улицата през лятото и почина на Коледа.
До есента две семейства все още живееха в палатки сред руините на махалата. Един баща и двете му деца останаха на улицата до декември. Нищо не им беше предложено. Ние, екипът на АТД-Четвърти свят заедно с бащата, трябваше да се борим, за да им осигурим място в центъра за временно настаняване. От „Захарна фабрика“ го отпратиха и само центъра в „Красна Поляна“ прие бащата.
До юни 2025 г. повечето семейства трябваше да живеят при роднини или в палатки, разпънати до руините на домовете им, защото към този момент само две семейства бяха настанени в нови жилища. На някои жители на възраст около 60 години, които нямат партньор, беше предложено място в дом за възрастни хора, но те отказаха, защото в ромската култура е немислимо възрастните хора да живеят сами, изолирани от останалата част от общността. Освен това бабите и дядовците често носят отговорност за внуците си.
На една 60-годишна баба, която отглежда 8-годишния си внук, беше предложена възможността да замине и да живее сама в друг квартал в дом за възрастни хора. Тя все още работи и има семейни задължения, което означава, че за нея не бе възможно да приеме това предложение. То просто не е подходящо за нейната ситуация.
Центърът за временно настаняване предоставя подслон, но какво не осигурява? Временното настаняване решение ли е на проблема?
Центърът за временно настаняване не е решение по редица причини.
От една страна, центърът не предоставя постоянен адрес, който може да се използва за подаване на заявление или подновяване на документи за самоличност. От друга страна, това не е място, подходящо за семейства, тъй като там живеят много самотни хора, изпаднали в зависимост, а това създава среда, в която семействата не се чувстват сигурни за децата си.
Там има много правила, които правят живота труден за семействата. Хора, които не са регистрирани като жители, не се допускат. Това е проблем за ромите, за които семейството се разбира в най-широкия смисъл на думата. Постепенно, през последните шест месеца, тези правила бяха направени по-гъвкави, което е положителен напредък.
Стаите са малки и често децата трябва да спят всички в едно и също легло или дори с родителите си. Това означава, че някои многодетни семейства трябва да се разделят: например, едно семейство с четири деца трябваше да изпрати двете най-големи да живеят при баба си, защото стаята, в която спят в центъра за спешно настаняване, е твърде малка за шестима души.
Баните и тоалетните са общи и не се заключват: няколко родители ни казаха, че се страхуват за децата си в тези условия. Едно дете ни каза, че се страхува да ходи до тоалетната, особено през нощта. В допълнение, центърът е под видеонаблюдение, в коридорите има камери и хората се чувстват, сякаш постоянно са следени.
В центъра официалният максимален срок на престой е шест месеца. Социалните работници казват: „Ако се държите добре и се държите прилично, можем да ви позволим да останете по-дълго.“ Това създава динамика на власт и страх сред хората, което им пречи да правят планове за бъдещето и да живеят спокойно.
Семействата постоянно се чувстват така, сякаш утре могат да бъдат изхвърлени. Това ги възпрепятства да правят планове за бъдещето. Една майка ни разказа: „Семействата, които сега са в Люлин – домовете им бяха разрушени, после бяха в центъра „Захарна“, след това бяха изселени отново, а сега са в Люлин от шест години. Направиха го веднъж, могат да го направят отново.“
Там е едно напрежение. В приюта всеки ден е напрежение. Могат всеки ден да ти кажат – вземи си парцалите и напускай.
Бивш жител от кв. Захарна фабрика
Семействата казват, че нямат никакво лично пространство. Трябва да се чака на опашка за всичко: за да се ползва тоалетната, да се изкъпят децата, да се готви (има само две печки за целия център), да се пере дрехи (има само две перални машини за целия център, а те често са извън строя). Стаите не са достатъчно големи, за да могат децата да си играят в тях, затова те играят в коридорите, но това може да пречи на другите, които се прибират от работа и искат да си почиват, или които са болни…
Всеки си имаше къща. В махалата живеехме заедно, но не живеехме заедно. Имахме си дворче, седяхме говорихме си там. Сега врата до врата, като затвор.
Бивш жител от кв. Захарна фабрика
Как всичко това се отразява на общността, това разцепване и решаване на проблема с настаняването „на парче“?
Този подход отслабва общността и създава напрежение. Хората се чувстват изолирани, отчасти защото всеки трябва да се бори за собственото си семейство.
Семействата посочват, че живеят в претъпкани условия и разчитат един на друг за ежедневните задачи (почистване, готвене и др.), а това създава напрежение, което, вместо да подхранва чувството за общност, постепенно го подкопава. Наблюдавахме това и сред семействата, които пребивават във временния център за настаняване в Люлин от вече шест години.
Някои семейства бяха принудени да се разделят на две, за да си осигурят достатъчно място. Когато се случи така, че те трябва да се разделят в различни квартали, както например се случи с бащата в Красна Поляна, хората губят връзката си с общността, с мрежите, които ги подкрепят и им позволяват да оцеляват или да намират почасова дневна работа.
Този фрагментиран подход към настаняването на изселената общност изостря напрежението с останалата част от квартала. Центърът за временно настаняване е препълнен и вече не може да изпълнява своята цел, а именно да настанява жители на София, изпаднали във внезапна и спешна бездомност. Това засилва съществуващите конфликти и предразсъдъците на българското общество спрямо ромските жители.
В махалата ни беше по-добре. Начинът ни на живот беше по-добър, има с кого да говориш, да общуваме. В петък се събирахме – кой говори, кой реве, кой се смее.
Докато преди нещата се случваха естествено и спонтанно, обединявайки усилията и приноса на всички, днес има цяла организационна структура, която не е обичайна в ромската култура. Хората се оказват или в ситуации на пренастаняване, където вече не се чувстват достатъчно сигурни в домовете си, за да канят хора и да посрещат гости в жилищен блок, където съседите са непознати и могат да ги дискриминират, или пък да организират събирания с близки във временния център за настаняване.
Ето един пример за Коледа – една майка ни разказа, че в махалата всички в семейството са готвели у дома си и след това са се събирали спонтанно, защото къщите им са били една до друга. Тази година тя е преместена в социално жилище, докато останалата част от семейството ѝ (свекърви, снахи и др.) все още са в центъра за временно настаняване. Тя казва, че всички са празнували Коледа поотделно и че не е имало събиране. Това несъмнено се отразява на качеството на живот и психологическото и емоционално здраве на хората.
Към този момент град София няма жилищна стратегия. Смятате ли, че ако такава стратегия съществуваше, тя щеше да е в полза на хората, останали без дом, заради незаконно изследване, какъвто беше случаят със семействата от кв. Захарна фабрика?
Да, определено смятаме, че жилищната стратегия би била от полза на хората в такива случаи.
Пазарът на частни жилища се характеризира с много високи средни цени и остава до голяма степен недостъпен за значителна част от българското население. Например, човек, работещ в „Чистота“ и получаващ нетна заплата от около 500 евро, едва ли би могъл да намери наем под 300 евро за своето семейство.
Докато голяма част от българското общество става собственик на жилище по време на социалистическия период (около 85% от населението), ромските общности – на които не беше предоставено правото да узаконят домовете си – сега са изправени пред изключително рискови условия на живот и са фактически изключени от възможността да притежават собствено жилище. В резултат на това много семейства са принудени да търсят жилище под наем.
Въпреки това, дори когато семействата разполагат с достатъчно финансови средства, те се сблъскват с широко разпространената дискриминация. Не се срещат често наемодатели от български произход, които да се доверяват достатъчно на ромските семейства, за да им отдадат жилище под наем. Една жена разказа за следния отговор от наемодател: „По-скоро бих приел кучета, отколкото вашите деца.“
Предвид колко трудно е за тези семейства да получат достъп до апартамент под наем, е от съществено значение държавата да приеме всеобхватна жилищна стратегия. Тя трябва да включва строителството на социални жилища, обновяването на съществуващия фонд от социални жилища и предоставянето на жилищни помощи за подпомагане на плащанията на наем.
Жилището не трябва да се третира като стока, а като право, което дава достъп до други социални права...Става дума по-скоро за по-широк социален проблем, който засяга цялото население на България.
Симеон Бранд и Лю Бордъри, АТД-Четвърти свят
Това е особено важно, защото в днешна България жилището представлява крайъгълният камък на юридически признатото съществуване. Въпреки че е прието законодателство, което гарантира достъп до служебен адрес, на практика това право не се прилага ефективно и остава по преценка на общините.
Например, няколко месеца преди събарянето на махалата в Захарна фабрика община „Илинден“ откри служебен адрес – в момент, когато много жители нямаха документи за самоличност, тъй като не разполагаха с регистрационен адрес – само за да го затвори отново след разрушаването. Центърът за временно настаняване не осигурява достъп до служебен адрес. Наскоро мъж, живеещ във временния център „Захарна фабрика“, обясни, че не е могъл да поднови личната си карта, която е изтекла и е свързана с предишния му адрес в махалата на улица „Суходол“ 3. „Как ще мога да гласувам?“, попита той.
Подобна ситуация може да се наблюдава и в кв. Връбница. На една жена, която все още живее в неразрушената част на махалата в квартала, ѝ беше отказано правото да получи лична карта. Според сведенията общински служител ѝ е казал, че все още не е открит служебен адрес.
Същият проблем наблюдавахме и в Люлин, където мъж, когото придружавахме, се опита да поднови личната си карта. В крайна сметка той успя да използва предишен адрес във Филиповци, тъй като в Люлин не се предоставя служебен адрес. По това време той беше бездомен, но социален работник го информира, че не отговаря на условията за получаване на помощ, тъй като българската система за социално подпомагане е структурирана до голяма степен около достъпа до жилище.
Това още повече подчертава фундаменталното значение на една последователна стратегия за жилищно настаняване. Жилището не трябва да се третира като стока, а като право, което дава достъп до други социални права. Например, след разрушенията община Илинден не се поколеба да спре изплащането на семейни надбавки на няколко семейства с мотива, че те вече не живеят в квартала.
Нашата позиция като „АТД-Четвърти свят – заедно за достоен живот“ е, че въпросът за правото на достойно жилище засяга не само членовете на ромските общности, които се сблъскват със ситуации на социално изключване, като например в „Захарна фабрика“. Става дума по-скоро за по-широк социален проблем, който засяга цялото население на България. Знаем за много хора и семейства от българското мнозинство, които също нямат достъп до достойно жилище.