От Олга Падей
Тази история съдържа описания на нападения по време на въоръжен конфликт, включително описания на убити хора. Публикуваме тези подробности, за да свидетелстваме за преживяното от това семейство.
На 24 февруари 2022 г. Русия започва пълномащабната си инвазия в Украйна. За милиони семейства в цялата страна този момент бележи началото на един продължаващ кошмар.
По случай тригодишнината от нахлуването Олга Падей разказва за трагичната загуба на племенницата си Анастасия, запалена гимнастичка, и племенника си Максим, млад шампион по карате. Двамата загиват заедно с майка си, когато домът им е ударен от руска ракета в Киев, далеч от фронтовата линия.
От началото на пълномащабната инвазия са убити или ранени стотици хиляди украинци. Амнести Интернешънъл документира историите на десетки семейства, които са загубили близките си в резултат на руската агресия.
Брат ми Вася загуби цялото си семейство: съпругата си и двете си деца, моите племенница и племенник. На 8 юли 2024 г. руска ракета удари жилищната им сграда близо до центъра на Киев. Брат ми е бил в командировка, така че е оцелял. Неговият живот обаче също приключи. Той ходи на гробището, където са погребани децата и съпругата му, всеки ден – сутрин и вечер. Сега къщата, в която са живели, е възстановена, но той никога не би се върнал там. Живее в провинцията.
Попитах го – трябва ли да говоря за случилото се? Важно ли е хората да чуят това? Разбираме, че това няма да върне нашите близки. Но той каза: „Да.“ Нека да има спомен. Нека това да е капка в морето. Спомен, спомен… Спомен за тях.
Племенникът ми Максим беше на 10 години. Той беше дългоочаквано и обичано дете. Съпругът ми беше негов кръстник. Максим обичаше карате – беше шампион. Много ходеше на риболов с баща си, беше момчето на татко. Нашата малка Анастасия, Настя, беше на осем години. Тя винаги се гушкаше в майка си, обичаше художествената гимнастика и мечтаеше да стане блогърка. „Ще ви покажа аз.“, обещаваше тя. Зоряна, съпругата на брат ми, беше спокойна и спретната. В дома им винаги всичко беше почистено, сготвено, оправено; винаги съм се чудила как успява да свърши всичко това. Никога не е имало момент, в който просто да седи и да не прави нищо; тя винаги си намираше какво да прави.
Мазето нямаше да ги спаси
Имам много снимки и клипове, на които те се смеят, говорят, тичат. Това са щастливи спомени за едно щастливо семейство. Но колкото и да се опитвам да си спомням само хубавото, всеки ден се сещам за разрушената сграда. Тази гледка. Може би някой ден ще я забравя?
Мазето нямаше да ги спаси, защото и то се срути. Беше напълно разрушено.
Олга Падей
Зоряна, жената на брат ми, се страхуваше от ракети. Беше уплашена. Знам, че по време на въздушните нападения обикновено слизаха в мазето. Този път не са го направили. Но мазето нямаше да ги спаси, защото и то се срути. Беше напълно разрушено. Щеше да отнеме много време да ги търсят, ако бяха слезли там. Вместо това те се скрили в банята, следвайки правилото за две стени. Живеели на втория етаж, където ракетата попаднала и се взривила.
Беше един обикновен ден. Сутринта говорих с брат ми; той каза, че е излязъл от къщи за работа. Говорихме около 10 минути. По-късно същия ден започнаха сирените, чуха се експлозии, тъй като руснаците удариха детска болница. Тогава брат ми се обади отново. Помислих си: „По дяволите, току-що разговаряхме тази сутрин, а сега той отново се обажда“.
Той ми каза: „Част от сградата се срути, Зоряна и децата са си били вкъщи, били са си вкъщи, вероятно са си били вкъщи“. Казах на съпруга ми, бързо събудихме детето си и отидохме там. Когато пристигнахме, Държавната служба за извънредни ситуации търсеше хора в развалините. След това сирените се включиха отново и работата беше спряна.
Телата бяха открити още същия ден
Останахме до сградата през цялото време. Никой от тях не вдигаше телефона си. Опитах се да разбера дали са били отведени в болница, дали вече са намерени, звънях в различни болници.
Телата бяха открити същия ден. Спасителите изнесоха момиче. Струваше ми се, че е малко по-голямо от племенницата ми, и имаше кичур лилава коса. Казах си: „Това не е Настя.“ Настя е някъде жива, всичко е наред! Но това беше Настя. Предния ден бяха ходили на фризьор. Максим се е подстригал, а Настя си е боядисала кичур коса в лилаво. Ние не знаехме. Когато ме помолиха да установя самоличността на Максим, не го познах. Той беше с новата си прическа и нямаше лице.
През това време брат ми се връщаше в Киев от друг град. Когато пристигна, Зоряна беше намерена. Беше останала без глава.
Никъде не е безопасно
Разбрах, че ще имам дете през първата година на войната. Толкова дълго бях чакала да стана майка. Толкова много го исках. И само благодарение на детето си се държа. Всеки ден мисля за Зоряна, за Максим и Настя, за брат ми. Мисля за семействата, като това, в което бащата загуби жена си и трите си дъщери в Лвов. Или семейството в Харков, където бяха убити майката и трите деца.
В момента в Украйна няма сигурно място. Толкова много хора умират. Но за мен, това е шокиращо всеки път… Имам надежда, че справедливостта ще възтържествува. Че всички онези, които дават заповеди, ще бъдат подведени под отговорност. Както и тези, които пряко изпълняват заповедите. Кога ще се случи това? Скоро, надявам се.