Автор: Михаил Мишев
В ранните часове на 15 април 2025 г., багери влязоха в квартал „Захарна фабрика“ в западна София. Само за няколко часа десетки домове се превърнаха в отломки. Българските власти започнаха масови събаряния – въпреки изрична заповед от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), издадена четири дни по-рано, която забранява разрушаването на жилища, обитавани от деца, болни и възрастни хора.
Последваха остри критики от страна на правозащитни организации и международни институции. Стотици хора останаха без подслон. Част от тях започнаха да протестират, блокирайки ключови улици в града. Комисарят по правата на човека към Съвета на Европа изпрати официално писмо до премиера на България, а ЕСПЧ наложи нови временни мерки. Въпреки това, към началото на май над 150 души продължаваха да живеят под открито небе, сред отломките на домовете си.
Хронология на разрушението и съпротивата
На 11 април ЕСПЧ издаде временна мярка в защита на жителите на „Захарна фабрика“, с цел да предотврати евентуални нарушения на правата на най-уязвимите. Емил Бранчевски, кмет на район „Илинден“ и администрацията му обаче не се съобразиха с решението. На 15 април в 5:00 ч. сутринта, в района влязоха полиция, жандармерия и тежка строителна техника. Представители на районната администрация уверяваха, че събарянето е законово обосновано и че на хората ще бъде осигурено алтернативно настаняване.
Вместо това, десетки семейства останаха на улицата. Част от тях получиха място в кризисни центрове. Останалите построиха палатки в близост до руините на домовете си. Протестиращи затвориха булевард „Сливница“ и издигнаха дървени кръстове за Великден върху останките от домовете си – мълчаливо свидетелство за едно заличено общностно пространство.
В края на април ЕСПЧ постанови нова мярка, която задължи държавата да осигури жилище за 14 жалбоподатели. Българските институции заявиха, че са изпълнили изискванията, но в действителност настаниха едва 17 души от над 200 пострадали.
Нарушенията на правата – видими и системни
Принудителните разрушения в „Захарна фабрика“ грубо нарушават ангажиментите на България по Европейската конвенция за правата на човека. Пренебрегването на съдебна заповед от ЕСПЧ, съчетано с липсата на реално алтернативно настаняване, представлява директно нарушение на правото на жилище, правото на личен и семеен живот и правото на защита от нечовешко и унизително третиране.
Правозащитници подчертават, че казусът не е изолиран: ромските общности в България често са обект на незаконни и брутални действия от страна на властите, без съдебна защита и без перспектива за достойно настаняване.
Комисията за защита от дискриминация (КЗД) се самосезира и започна проверка за множествена дискриминация по признаци етнос, лично и имуществено положение. Българският хелзинкски комитет обяви ситуацията за хуманитарна криза. Правозащитници подчертават, че казусът не е изолиран: ромските общности в България често са обект на незаконни и брутални действия от страна на властите, без съдебна защита и без перспектива за достойно настаняване.
Истории от руините
Бойко Шопов е на 33 години. Роден е в „Захарна фабрика“ и живее там от дете. „Не съм се довлякъл отнякъде. Тук съм трето поколение. Това е моят дом“, казва той. Живее със съпругата си и трите им деца. Работи в склад в Илиянци, а съпругата му се грижи за най-малкото дете.
На 15 април сутринта кметът лично му обещал, че неговата къща няма да бъде съборена. „Каза ми: ‘Живееш по-луксозно от мен. Имаш по-добри мебели.’ Един час по-късно вече бяха при нас. Успях да извадя само една трета от багажа. Всичко остана под руините.“
Само доброволци ни помагат. Държавата я няма.
Бойко, 33 г.
Оттогава живеят в палатка, без вода и тоалетна. „Само доброволци ни помагат. Държавата я няма.“ Най-болезнено за него е безсилието пред децата му. „Синът ми всеки ден ме пита: ‘Тате, кога ще си имаме пак дом?’ А аз не знам какво да му кажа.“
Сотир Виолетов Стоименов, на 23 години, също е роден в „Захарна фабрика“. Съпругата му работи в ресторант, той е общ работник в строителството. „Не сме правили сватба, а само годеж. Майка ми ме попита тогава: ‘Сватба ли искаш или къща?’ Аз избрах къща. Домът си остава.“
Къщата им е била скромна, но добре поддържана – пет на пет метра, с мебели, кухня и чисто нов климатик. „Полицаите не ми позволиха да го взема. Изгониха ни, без време, без алтернатива. Всичко си замина.“
Ние не искаме палатки. Искаме дом. Не искаме наготово. Искаме възможност
Сотир, 23 г.
Сега живеят в евангелска църква заедно с още пет-шест семейства. „Нашата православна църква не е направила нищо за нас. Нито един поп не дойде.“ За него най-голямото унижение е да се чувства като бездомник, след като сам е изградил своя дом. „Казват, че сме незаконни. А ние имаме електромери, плащали сме си редовно. Държавата ни иска като клиенти, но ни зачерква като хора.“
„Ние не искаме палатки. Искаме дом. Не искаме наготово. Искаме възможност.“
Благодарим специално на People of Sofia за личните истории на Бойко и Сотир и всички останали записани и заснети разкази на хората от кв. Захарна фабрика.