От над 21 месеца светът е свидетел на невъобразима степен на смърт и разруха в окупираната ивица Газа. Бруталните нападения на Израел срещу палестинците в Газа са отнели живота на десетки хиляди хора, изтребили цели семейства, разрушили жилищни квартали, унищожили критична инфраструктура и принудително разселили почти всички жители на Газа, причинявайки безпрецедентна хуманитарна катастрофа.
Амнести Интернешънъл работи с надеждни, изключително професионални и всеотдайни работници на терен в Газа. Въпреки всички трудности, те продължават да документират нарушения, да посещават местата на ударите, да събират доказателства и да споделят истории, като същевременно се опитват да защитят семействата си и да пазят малкото от това, което е останало от живота им, в условията на продължаващия геноцид на Израел.
В този трогателен разказ наш колега на терен смело споделя как надеждите му за прекратяване на огъня са били разбити. Реалността на живота му сега е наистина непоносима. Домът му е разрушен, той и семейството му отново са изправени пред изселване, а малкото храна, която е налична в Газа, просто не е достатъчна. Той е гладен, притеснен и уплашен от това, което предстои.
Когато беше обявено примирие в Газа, бяхме преизпълнени с радост, че най-накрая ще можем да се върнем в дома си на север. Върнахме се на 8 февруари, но бяхме по-скоро уплашени, отколкото щастливи – уплашени, че домът ни може да е напълно разрушен. За щастие, той все още беше там, макар че имаше няколко снаряда, които бяха ударили предната част на къщата, и следи от изгаряне по стените.
Но вътре нямаше мебели, нито дрехите, които бяхме оставили, когато бяхме изселени през октомври 2023 г., дори кухненските прибори бяха изчезнали. Къщата беше ограбена. Въпреки това останахме. Почистихме и ремонтирахме, купихме някои основни мебели, приспособихме се към ситуацията и живяхме в нея три месеца. С много препятствия си осигурявахме питейна вода, но поне по време на примирието не чакахме смъртта. Примирието беше нарушено и войната се върна, за да отнеме и малкото останало от душите ни. Тогава вече граничните пунктове бяха затворени, цените се покачиха и стоките започнаха да изчезват, малко по малко.
Засадих някои зеленчуци зад къщата, като мента, тиква, люти чушки, патладжани и босилек, за да са ни под ръка. Но се върнахме към по-голямата борба – глада. Нямаше брашно, нямаше храна. За една нощ животът ни се превърна в ад.
Израелската армия нахлу в квартала ни
На 15 май израелската армия нахлу в квартала ни и започна безразборно да обстрелва района. Избягахме от дома си под обстрел и бомбардировки, без да вземем нищо със себе си. Изтичахме на улицата и се лутахме безцелно по непознат път. Осъзнахме, че се бяхме върнали към най-тежкото страдание – изгнанието.
Намерихме убежище в дома на дъщеря ми в град Газа. Това е малък дом – две стаи, малка всекидневна и кухня. Тя, съпругът ѝ и двете им деца заемаха едната стая, а ние останахме в другата.
След три месеца затворени гранични пунктове, дори и да можеше да се намери брашно, цената му беше невъобразима. За да теглиш пари в брой, трябва да платиш до 45% комисионна. За голямо семейство като моето разходите са изключително високи, а много видове храни липсваха от пазарите. Копнеехме за много храни и от месеци не бяхме яли месо, пилешко или сладкиши. Преживяваме интензивен глад.
Разкъсвани сме от мъка, докато гледаме как децата ни се измъчват от глад. Нямаме нищо, с което да се поддържаме живи. Животът в Газа стана непоносим. Живеем в унижение и деградация.
Ние гладуваме
Да, в Ивицата постъпва ограничена помощ, но тя не задоволява огромните нужди и достига до много малко хора.
Не се срамувам да го кажа публично: аз, както и семейството ми и децата ми, съм гладен.
Казвам истината такава, каквато е. Болката от глада е непоносима.
Не сме слаби – но войната счупи костите ни, а обсадата опустоши стомасите ни.
Не сме просяци. Ние сме хора, които имат права. Ние сме хората на тази земя.
Ние сме обсадени. Ние сме гладуващи.
Казах това, което чувствам – това, което чувства всеки дом в Газа. Децата ни са гладни и ние се борим да оцелеем. Борим се за една хапка храна. Борим се за живота си.
Аз съм човешко същество. Аз съм баща, брат, съсед.
Познавам болката на хората, защото я изживявам всеки миг.
След като бяхме изселени от дома си на север по време на последната инвазия, израелските сили нахлуха в квартала ни за кратко и разрушиха всички къщи. Нашият дом беше сред тях. Беше разрушен жестоко. Те унищожиха спомените ни от този дом, всеки миг, който бяхме преживели там в продължение на девет години.
Сега вече нищо не е останало
Имахме красива, топла къща, изпълнена с мир. Пред нея имаше малко парче земя, където отглеждахме зеленчуци, маслини и мащерка. Имахме помещение за отглеждане на домашни птици и място, където да седим в края на деня. Сега нищо не е останало. Няма къща, няма земя за отглеждане.
Ние не умираме само от бомбардировките. Умираме и от глад.
Гладът унищожи домовете, накара възрастните хора да плачат като деца и превърна хляба в мечта.
Ние критикувахме помощта, доставяна по въздух. Тя беше опасна и неефективна. В някои случаи консервите, хвърляни от въздуха, причиняваха смъртни случаи. Но се оказа, че това беше по-милостиво от сегашния метод на разпределение, който отнема десетки човешки животи всеки ден.
Унижение. Позор. Убийства. Престъпност. Кръв. Скръб. Тъга.
Ние сме ходещи мъртви, увити в саваните си.
Не, ние не сме добре.
Името на автора е скрито по съображения за сигурност.